Ти идваш в света, но светът не започва от тебе. Ти идваш на сцената, но сценариста вече е разпределил ролите, ти си един изпълнител на чуждата мисъл. Тогава създаваш характер, нещо присъщо за ролята, нещо открояващо те от останалите.  Ти се сливаш с този характер, създаваш характерната роля и ставаш предвидим. Теб те няма, останало е само характерното от ролята, която може да бъде изиграна от някой друг, ако той спазва правилата. 
  На сцената на живота нещата са подобни. От къде се явява характера на човека ? Той е вложен в нашата вътрешна система, за да можем да реагираме на световната драма по един и същи начин, да бъдем предсказуеми, да бъдем победени, да останем скрити и безучастни към световният сценарий.  Сценариста е невидим, драмата е повтаряема, а ние сме само характерни образи, пресъздаващи въртележката на илюзорния свят.
   Можем ли по някакъв начин да променим нещата? Това е битката на Давид и Голиат. Предсказуемата битка на победата на голямото над малкото. Това е предсказуемият сценарий на Адам и Ева. Те казват  "НЕ" и създават характер. Характерното е борбата, страданието, вечното търсене, създаване на егото, създаване на заплахата, на смърта, на обреченоста.
  Как можем да излезем от тази характерна драма? Как можем да направим нещо различно ?  Егото ни е създател на вечната борба, на вечното доказване. Какво всъщност доказваме? За какво всъщност се бориме? Да бъдем, или да не бъдем? Това е вечният ни характерен образ. Всеки иска да бъде, да остане, да се осъществи.
 Какво би се случило, ако се откажем от борбата, да останем безмълвни, безхарактерни, непредвидими? Давид е направил непредсказуемото. Той се е доверил на слабото и малкото, а това не е по сценария. И за това е победил. Адам  и Ева са се обрекли на греха, защото са искали да се докажат. 
 Какво е направил Исус? Той се е предал. Той не се е борил. Той е приел и е казал "ДА" - "Да бъде твоята воля!". Той е станал безхарактерен. Той е направил промяната. От тогава до сега светът разиграва неговият сценарий, а той е невидим, той просто е изчезнал. Той се е освободил. Безхарактерноста е възможно най-дълбоката красота, защото тя означава напълно нов отклик във всеки момент. Ако посрещнем безхарактерно живота, ако просто  се оставим на течението и бъдем това,което той иска от нас,дали няма да се промени нещо? Самият път, че търсим промяната, вече ни прави характерни, предсказуеми. И все пак разковничено е в нас самите.